С дете на море

В разгара на летния сезон, е време за море. За голяма част от нас това е най- вълнуващото пътуване за цялата година. Да, ама не, когато си с дете. Сега ще ви разкажа една история как е с дете на море или по скоро как очилата ми се научиха да плуват.

След няколко месечно плануване и вълнения, ще успея ли да си топна крачетата в морето или не, дойде съботният ден, денят за пътуване. Преди него се сблъсках с „ невероятното“  усещане да стягаш багаж за цялото семейство.

Не съм подозирала колко дрехи има това дете, а за усета на съпруга ми, към модните тенденции, даже не подозирах. В крайна сметка се оказа, че за моя багаж няма много място и си взех повече чифтове очила отколкото обувки. Какво пък, боса мога да ходя, но няма да е добре, да се блъскам в хора и стени.

Та в уречения съботен ден бях събудена от любима мелодия. Викам си:

„ Ей, друго си е песен да те буди, а не рев на освирепяло от глад дете“. Разбира се, приятната мелодия беше от телефонно обаждане. Кухнята на детето ме чакаше пред блока. Какви са тия служители, които се навиват да работят от толкова рано. Представяте ли си, до 6:30 са сготвили за куп гладници, и даже вече са доставили храната на част от тях.

„Добре“- викам си аз, „ днес ще бъда оптимист“, все пак мисълта за охладено вино на тераса с изглед към морето е силен стимул, да прежалиш час сън, който няма да ти помогне да си наваксаш с недоспиването. Да, моето дете се оказа изключително дейно и с много ниска необходимост от сън , за разлика от мен, която без осем часа, непробуден сън, не можех да живея. Е, сега четири, пет часа, са истински лукс.

Прибрах прилежно ценната доставка и блажено си рекох:

 „ Ех, ще си пийна кафе на спокойствие, даже ще имам време да прегледам клюкарника, за някоя пикантерия.“ И искам да познаете какво стана с пускането на кафемашината… да, правилно, много сте досетливи. Детето се събуди! Такива малки уши, а чуват всяко мое движение, нищо че се движа из апартамента като гепард дебнещ плячка.

Общо взето успях да си измия очите и да си сложа очилата, преди да съм отнесла някой ръб вкъщи. Бързо забърках закуска, защото ревът ставаше силен и съседите можеше да решат да звъннат на социалните.

В стаята ме чакаше най- ослепителната усмивка и медно гласче, което казваше „ам- ам“. Минахме отегчителният сутрешен ритуал и дойде време да поберем, всичкият този багаж в колата, така че да остане място и за нас, все пак. Някак успяхме, почувствах се доволна, макар и без сутрешно кафе. Успях да хапна залък хляб, докато свалях към колата двата куфара и бебето.

Наложи се да се върна два пъти един път за слънчевите очила с диоптър, а втория път за калъфа им. Не можех да рискувам да си счупя някой чифт очила.

Пътя беше дълъг, но след пет спирания, три хранения, рев, сън и какво ли още не, бяхме стигнали на морския бряг.

Чувството беше невероятно, за миг повярвах, че е като едно време и ще си изкарам страхотно. Само час по-късно този миг на вдъхновение, се изпари. Да бях на плажа, да топнах си крачетата във водата, но не си почивах. Осъзнах как прекарвам времето си крещейки: „Не го яж този пясък, не, ти казвам, бе дете“, „излез от водата“ , „не тичай, напълни с пясък очите на хората“ и още много от този тип.

Но най- любимото, дойде в късния следобед. Оптимистично се насочих към водата с детето, викам си:

„ Сега ще скачаме във вълните, малката ще се измори, ще спи непробудно поне 12 часа“. И докато си представях как спя и лигите ми се стичат по калъфката, подута от сън, малкото „чудовище“ сграбчи очилата ми и ги хвърли във водата. Никога не съм вярвала, че толкова малко човече, има уменията за мятане на гюле, на олимпиец. Започнах истерично да вървя напред назад с бебе на ръце, премисляйки всевъзможни опции как да оставя детето на плажа, без то да се удави, докато се гмуркам да спася очилата си, които едва ли щях да видя във водата, тъй като без тях не виждах по- далеч от носа си. Междувременно настъпих двама  души, а малката се заливаше от смях.

След миг се зарадвах, че бях послушала оптиците в оптиката, когато ми казаха, „ вземете си резервен чифт, всичко се случва“. Да наистина всичко се случва.

Обмислих варианта, да отскоча до някоя оптика и да си взема нови очила, но не бях готова да мина през този процес, точно сега, когато си мислех, че е време за почивка.

И така следващите няколко дни прекарах с диоптричните си очила без затъмнение. Никога не съм мислела, че слънцето свети толкова силно, но поне виждах.

Следващия път ще си взема и контактните лещи, с надеждата, че малката няма да ми бръкне в окото, макар че, не се знае.

И така, с дете на море е като с дете в оптиката, все трябва да си пазиш очилата, независимо дали са на очите ти или в някоя витрина.

Понякога вечер си гледам старите снимки и си спомням с носталгия за слънчевите ми очила с диоптър, които в този момент са част от морския живот. Те поне се спасиха от малките, палави ръчички, а аз още съм в техния плен, но не се оплаквам. Няма по- хубаво от детската прегръдка, е може би има… Усмивката!

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *